[:bg]“Гости в блога” е новата рубрика, в която искаме да се включват големи имена от различни сфери на дейност, които да споделят интереси, опит и мнение по актуални теми.
В тази серия от статии все още не съм засягала темата на жените визионери или тази на други платформи, освен дигиталните, в които визионерите са се изявили. Нека се опитам до някъде да го коригирам в този епизод като ви разкажа за Мина Лой и странните, напредничави приятели с които е дружала в Гринуич Вилидж в Ню Йорк.
Мина е била английска поетеса, писателка и дизайнерка в началото на 20-ти век. По всички мнения, много арт фигура. Поети като Т.С. Елиът, Езра Паунд и Уилям Карлос Уилямс са се кланели пред стиховете ѝ. Въпреки статуса ѝ в тези среди, творбите на Лой получават повече признание едва след смъртта ѝ през 1966г. Според много от връстниците си, тя е една от последните членове на вълната на Модернисти, поетично движение, което до голяма степен е давало творчески образ на човешкото състояние от началото до средата на 20-ти век.
Ако приемем, че в този период от историята на западния свят, поезията е била толкова на почет колкото модерните технологии в днешно време и поетите са били на първа страница на всички медии, както основателите на Facebook и Snapchat са сега, та тогава Мина Лой е била обкръжена от визионерите на нейното общество. Може би точно това е причината стиховете ѝ често да засягат темата на егото, въображението и ролята им в творческия процес.
В един от най-разпознаваемите си стихове, Мина пожелава на олицетворението на някой визионер, може би даже и на себе си в това число, следното, “дано егоизмът ти е толкова огромен, че да успееш да обхванеш цялото човечество в собственото си само-съчувствие.” (Мечтая за ден когато да кажеш подобно нещо на човек който те е издразнил ще бъде приемливо.)
През 20те, Мина Лой се запознава с Марсел Дюшамп и фотографът Ман Рей. Заедно с нейните приятелки, Гертрюд Стейн и, мистериозната чужденка, Баронесата Елса Вон Фрейтаг Лорингховен, групата надгражда основаната на творческо движение от Швейцаря като нова ниша на модернистичното изкуство, която наричат Дада, в Щатите. Те са били група образовани, самоосъзнати и много ексцентрични хора, точно тези които Фрай има предвид като обсъжда образованото въображение. От тези техни общи качества се поражда и желанието им да отрекат поставените норми чрез авантгардната платформа, която обединява представите им за как един човек може да живее свободно.
Дадаизмът залага на абсурда, ексцентричното и скритите желания на всеки. Групата оставя зрителя да направи собствена интерпретация на произведенията им. Имам чувството, че когато е бил изобретен Интернетът, когато всеки журналист е питал – “какво е това, за какво служи?” – Винт Сърф и Робърт Кан биха отговорили по същия начин като Дадаистите за изкуството си – “може да е всичко, за всеки”.
В дъното на Дадаизма, както в това на дигиталната революция е егото, което е оставено произволно да интерпретира външния свят и неговите войни или творби както прецени за добре и да ги превърне в нещо стойностно.
“Изисква се образование, въображение и его за да сътвориш нещо наистина гениално,” казва Мина Лой в едно от редките си интервюта пред Американско списание за мода през 30-те. Чрез изразената си вяра в потенциала на екстремния еготизъм, Мина успява да обобщи това, което и аз забелязавам в хората, които считам за визионери в съвремието. Самоосъзнатост (его), изключително много натрупано знание (образование), огромна доза въображение, но и способността да го превърнат в значимо облекчение за целия свят, “да обхван[ат] цялото човечество в собственото си само-съчувствие”.
В същия кръг се подвизава и Баронесата Елса, родена в бедно семейство в Прусия и приютена от Марсел Дюшамп в Ню Йорк. За нея той твърдял, че “творбите ѝ не са Футуристични, а просто тя е бъдещето.”
Дори е намекнато, че една от емблематичните творби на Дюшамп като член на вълната Дада, “Фонтанът”, е всъщност действие на Баронесата под псевдонима Ричард Мът. Защо е важно това?
По време на началото на първата световна война, Фонтанът представлявал богохулство и анархия, когато творческите среди трудно приемали съществуването на тези понятия. Фонтанът дава ход на Дадаистите да експериментират, защото успява да спечели вниманието на творческите среди. Изборът на псевдоним на твореца, дали Дюшамп или Баронесата, именно R. Mutt, от немския armut (беднотия) поставя Дадаистите в същата позиция като технологичните предприемачи в днешно време.
Лой, Дюшамп, Баронесата и приятелите им силно вярвали в интелектуалната armut и консервативните творчески среди в тяхно време. Борели са се срещу липсата на насърчаване на въображението и свободата да се изразява по различни начини. Като обединяват триединството на образованието си, изключителното си въображение и свободното его, Дадаистите се опитват да създадат култ на визионерство, във формата на творческа платформа, която може да служи като ценно, нужно обежище за зрителите си, както и участниците в него.
Дадаизмът е бил в някои отношения, нова обединяваща технология, която се е стремяла да освободи въображението на човека в 20ти век. Вместо аватар – псевдоним. Вместо UX – спектакъл. Вместо програмист – творец.
Моника Георгиева е ръководител на творческата организация Klaxon Press и маркетинг директор в Kanbanize. Завършила е литература и семиотика в University of Toronto в Канада и разказва истории на свободна практика. Вярва в призвания, прозрения, малките неща и силното кафе.[:]