[:bg]“Гости в блога” е новата рубрика, в която искаме да се включват големи имена от различни сфери на дейност, които да споделят интереси, опит и мнение по актуални теми.


А в предишната статия четохте…Сериалите не са това, което бяха
Правя по един филм на пет години.
За четиридесет и пет години съм направил два филма.
И двете твърдения са верни. Но звучат съвсем различно. Просто като начало исках да демонстрирам колко важна за един човек е презентацията. А аз така и не се научих на тази тънка игра. Мога да кажа също така и че за последните пет години имам два филма – впечатлението е нещо по средата между двете крайности по-горе. Но както и да го въртя, както и да го усуквам петте години за създаването на един филм си остават. Говоря само от позиция на моя опит в специфичната среда на българското кино. Не съм част от голяма продуцентска организация (в България никой не е), нямам голям продуцентски екип (малцина у нас имат). Може да се каже че съм средностатистически киноавтор. И това че имам два филма за последните пет години смятам за невероятно лично постижение.
И все пак каква е цената на един филм? Не става въпрос само за парите, които отиват, за да бъде създаден, но и за хората, времето, усилията. Следната равносметка изникна в главата ми, когато завърших втория си филм (или може би е по-добре да казвам “последния си филм”, по-готино е от перезентационна гледна точка).
Писане на сценария: три-четири години. Разбира се, не бива да си представяте, че само това сме вършили с моя съсценарист Иван Марков. Но в течение на цялото това време пишем, правим паузи, връщаме се върху написаното, разбираме, че не става за нищо, пишем отново, пак пауза, после се връщаме, за да разберем, че съвсем сме го развалили и така докато не се появи илюзията, че сценарият става за снимане.
Кандидатстване за субсидия: една година. Подготовка за сесията, бюджетиране, кандидатстване. После очакване на резултатите. Може и да не мине номерът. Няма никаква гаранция, защото и други като нас са писали, пренаписвали, редактирали, изпипвали… В нашия случай мина. Ура!
Подготовка за снимки: в най-добрия случай половин година – кастинг, локации, репетиции и какво ли още не.
Снимки: 45 дни. По минимум 12 часа на ден, шест дни в седмицата. Прекрасно време на екипна работа, ако човек е случил на екип. Случил бях и бях щастлив във всяка минута от денонощието.
Монтаж и звук: 8-10 месеца. Достатъчно време да се сетиш какво си пропуснал да заснемеш или как си пропуснал да го заснемеш. И все пак нещата вървят към успешен финал.
Промоция на филма: 2-3 месеца на занимание с неприсъщи за мен дейности като ПР, реклама, договори, дистрибуция и т.н. За мое щастие с неоценимата помощ от приятели.
И най-сетне – премиера! Вълнение, изгризани нокти, усилия да изглеждаш в пълен контрол на ситуацията. Филмът свършва, лампите светват, екипът излиза пред екрана за един-два неловки поклона. Пляс-пляс, браво, браво и чао. Зрителят е прекарал час и половина в твоя малък свят и си тръгва, за да търси следващия малък свят. Дали му е харесал филмът дори няма значение на фона на голямата картинка – всички изброени по-горе усилия, цялото това време и похарчени пари, а накрая какво? Час и половина от живота на зрителя.
Седя аз няколко дни след първата прожекция и пия кафе с мой съученик, който в гимназията беше гениален математик – толкова добър, че учителката се плашеше от неговите забележки. Днес той е строителен предприемач. Споделям с него ужаса, който съм изпитал, когато съм осъзнал какви усилия стоят зад един филм. Споделям и съмненията си дали изобщо има смисъл.
“Не си прав! – отсича той. – Трябва да умножиш този час и половина по всички хора, които са гледали или ще гледат филма. После да добавиш часовете или минутите, в които те ще споделят със свои близки за онова, което са преживяли. Така май сметката излиза, а?”
Олекна ми. Значи все пак дори математически погледнато има смисъл да правиш филми. Пък ако случайно твоите киноистории успяват да развълнуват публиката, става направо чудесно. Докато правя следващия си филм с премиера някъде в края на 2021-ва година, тази мисъл ще ме крепи.


Димитър Коцев – Шошо е писател и режисьор. Автор е на романите “Лора от сутрин до вечер” и “Скарида”. Режисьор е на сериала “Четвърта власт”, на игралните филми “Лора от сутрин до вечер” и “Баща ми, майка ми, сестра ми”, на късометражния “Шопинг” и на множество рекламни клипове, концерти и документални филми.[:]

Leave a comment