[:bg]“Гости в блога” е рубрика, където ще селектираме интересни хора от различни сфери на дейност. Те ще споделят за вас разнообразни, любопитни и полезни теми, пречупени през гледна им точка и опит.
Комитата бе един от първите, припознал коуъркинг течението още 2012-та и ползите да се присъедини към общността на betahaus.

пробвай coworking и ти


След близо 20-годишна пауза, след като получих диплома за инженер от Техническия университет,  през 2015 г. отново се завърнах в академичните среди, този път в Софийския университет като докторант по социология.
Честно е да си призная, че науката винаги ме е привличала като кариера, още от малките класове.  Но след като някъде през 90-те се видях с един приятел, който тъкмо беше започнал в БАН и научих подробностите за заплащането, си казах –  „Значи започвам кариера в бизнеса“.
Но, старата любов ръжда не хвана и затова и се върнах пак по чиновете в началото на 2015 година.
Има доста разлики между Техническия университет от средата на 90-те години и Софийския в средата на второто десетилетие на 21-ви век, в полза на Софийския:

  • От дограмата не духа;
  • Не се налага в час да се стои с шал, шапка и ръкавици;
  • Всички лампи светят, а светещите не примигват;
  • Има кафемашини;
  • Може да се яде съвсем прилично в самия университет;
  • Има интернет (макар и да има какво да се желае от него);
  • Тоалетните не са вход към ада.

Ако оставим настрана горните битовизми, които имат само косвено отношение към науката, то налице е и един огромен скок напред – чрез университетската мрежа имам достъп до научна литература от цял свят. Спомням си как преди ходех до Народната библиотека да търся научни списания, за да готвя курсови работи и точно тези броеве, които най-много ми трябваха, не бяха на разположение. Плюс допълнителните трудности по копиране, четене и т.н. Сега наистина е налице главоломен прогрес.
Винаги съм смятал, че университетът има едно основно предназначение – да помага на студентите да израстват професионално и като личности. На теория цялата му дейност трябва да е подчинена на срещата между преподавател и студент.
Тоест, контактът между преподавател и студент е най-важното за един университет.
В момента като че ли има повече бюрокрация и нещата бавно се придвижват. Понякога отнемат месеци, понякога дори години, докато се решат окончателно. Ако човек иска да преподава в Университета, това означава, че той е търпелив и е там само движен от желанието доброволно да бъде полезен на младите хора, защото възнаграждението определено не е важен мотив за действие.
Също така, с изненада научих, че студентите от моята катедра „Социология“ не бяха стъпвали в катедра „Европеистика“ (а сме в един и същи факултет) или пък че факултетите в СУ трудно признавали учебни кредити помежду си, но обикновено признават кредитите на студентите, учили по „Еразъм“ в чужбина. Това се дължи на доста сложната и нерешена засега задача да се балансират учебните дисциплини и тяхното финансиране по катедри и факултети. Сега системата крета някак си, но не решава парадокса с кредитите и по принцип с нерационалното и фрагментирано използване на университетските ресурси.
Какво става например, ако някой преподавател е толкова добър, че стотици студенти едновременно искат да слушат лекциите му? В Харвард има такива случаи, тогава лекциите се четат в университетския театър. В Софийския ще е по-трудно – и с помещенията, и с кредитите, и със заплащането на преподавателя.
За преподавателя лекциите са най-приятната и лека част от пребиваването в университета. А за студентите как ли е?
Чувал съм истории за преподаватели, които говорят плътно два учебни часа, без да дадат почивка по средата и без възможност за реплика.
За мен, външния човек, най-голямата опасност е да се плъзна по формалния подход – да си попълвам редовно протоколите, да следвам процедурите и, съвсем честно си признавам, системата така работи, че много лесно мога да забравя, че в университета има и студенти.

Коя е най-трудната част? Най-трудната част за мен са изпитите. И е много по-трудно, отколкото да се явяваш сам на изпити. Разликата е в това, че ако съм студент, който се явява на изпит, ако скрия, че нещо не знам, най-много да ми увеличат оценката, а когато изпитвам трябва да се старая на всеки да пиша най-справедливата възможна оценка.
Поне аз много се измъчвам от мисълта, че е има вероятност да съм писал на някого несправедлива оценка, тъй като още помня някои от несправедливите оценки в училище и в университета, които съм получавал. И затова, ако изпитваният студент се явява веднъж на изпит в деня, аз се чувствам като че ли се явявам двайсет поредни пъти на изпит, а това е уморително.
Друг труден момент е явяването на съвсем нови лица на изпита. Цял семестър преподаваш на 10–15 студента, а на изпита изведнъж се появяват 25. Какво да се прави? Държа се с тях сякаш са седяли през цялото време на задните чинове, но никога не са взимали участие.
А кои са студентите? Кой учи в България?
Няма смисъл от генерализации какво представляват младите хора, които в момента се обучават там. Някои са по-съвестни, някои знаят повече, някои пък винаги търсят на хляба мекото.
Студентите, с които се срещам, не са нито са най-некадърните, нито са най-бедните, нито са най-неориентираните, въпреки че са имали възможността да заминат веднага след гимназията някъде в Западна Европа. Аз бих заминал, защото не ми се струва разумно да избирам само между СУ, ТУ и УНСС.
Щом те са тук и виждат смисъл в това, значи все още има шанс и за студентите в България и за българското висше образование. Във всеки випуск има поне по един-двама, за които аз се радвам, че съм имал възможност да ги науча на нещо и може би дори да оставя следа в биографиите им.
В заключение, поне това ъгълче, което наблюдавам отблизо, е зажадняло за повече хора, които да споделят опита и знанията си, зажадняло е за по-модерни и по-интерактивни средства на преподаване, за повече практически упражнения и въобще за повече „омешване“ с други хора, с реалната икономика и наука, с технологии и т.н.
 
Бъдеще има, само че трябват малко повече работа и реформи.


Константин Павлов, за много може би по-известен като Комитата, е наред с други неща и активен блогър и публицист. Пише главно на икономическа и политическа тематика. Академичните среди също винаги са го привличали и по настоящем кара доктурантура „Социология“ към Софийския университет, където и преподава.[:]

Leave a comment