[:bg]“Гости в блога” е новата рубрика, в която искаме да се включват големи имена от различни сфери на дейсност, които да споделят интереси, опит и мнение по актуални теми.

РАЗВРАЩАВАНЕ НА КИНОТО

Как можеш лесно да развратиш един човек? Давай му пари, а после започни лекичко да му подсказваш какъв да бъде, как да се облича или как да се съблича. Ситуацията е доста подобна в европейското кино, в което отдавна е установена стройна система за субсидиране, тоест даване на пари. Национални филмови фондове разпределят средства за подкрепа на филмови проекти. Това естествено се извършва по определени критерии и  от специални комисии. Какви са критериите? Артистични, тоест напълно субективни, тоест никакви. Какви са комисиите? Сбор от хора със своите вкусове и предпочитания. Представете си кино-автора като момиче на пилон, а комисията като посетители в стриптийз бар. Ако на тях им хареса нейното изпълнение, ще дадат пари. Тънката уловка тук е, че момичето си мисли, че знае какво харесват посетителите. И оттук започва развращаването на европейското кино. И на българското, като малка част от същата система. Но за това какво си мисли, че знае кино-творецът, малко по-нататък.
Най-напред трябва да обясня на случайния посетител, защо изобщо е необходима подобна схема за подпомагане на нещо, което би трябвало да се издържа от билетите в киносалоните. Отговорът е прост и безмилостен: за да се противопоставим на тоталната световна доминация на американското кино. Защо то доминира? Ами защото там е измислен този бизнес като такъв – преди Холивуд киното е било нещо средно между арт-инсталация и научен експеримент с лампичка. Няма да давам обща оценка на американското кино, защото това е като да кажеш “всички французи са…”. Факт е, че светът гледа основно това кино. И единственият начин хората да го гледат по-малко е като наливаш пари в местното кино, за да не загине.
Да, европейците гледат европейско кино, но всеки гледа своето. Езиковата и културна бариера между толкова много народи в Европа пречи на европейския пазар за филми да стане също толкова открит пазар колкото този за мебели, например. Словенците просто не гледат словашки филми, колкото и еднакво да ни звучат тези две държави. В същото време англоезичното кино има гарантиран огромен пазар от хора, които споделят общ език – Щатите, Австралия, Канада, Нова Зеландия, Великобритания. Според изчисления, за да може една национална кинематография да оцелее, на нея й е необходимо население от поне шейсет милиона души. В Европа такива държави има само три и ние не сме една от тях.
Освен това киното като продукт не е сирене, което еднакво ще нахрани човек и в България и в Уелс. То е вечеря за мозъка и хората предпочитат да ядат или нещо, с което са свикнали (домашно кино) или нещо в хубава опаковка (американското). В повечето случаи те избират второто и така се връщаме на темата за холивудската доминация. Ако днес Европа спре да субсидира киното си, на свободния кино пазар то ще изчезне в рамките на половин година. Чао Алмодовар, сбогом Костурица, ариведерчи хиляди творци!
димитър коцев - шошо
Значи все пак системата за подкрепа на европейското кино звучи като добра идея, нали? Така е. И като всяка добра идея тя лесно пада жертва на самата себе си. Ще се опитам да ви опиша порочния кръговрат, породен от субсидиите. Държавата и Европейският съюз дават пари за създаване на филм. Всеки национален кино фонд разпределя тези средства сред творци, чиито идеи се състезават пред определени комисии. Проблемът е, че накрая трябва да има някакъв критерий, който да покаже, че обществените пари са похарчени целесъобразно. И тъй като пазарните резултати не са от първостепенно значение (ако бяха, щяхме да се състезаваме с “Карибски прати”), остава единствено оценката от фестивали. А в Европа и по света гъмжи от кинофестивали. Всички знаят за Кан, Берлин, Венеция, но има и още хиляди други. И така в системата на субсидии наградите и участията по фестивали са основния критерий за успех или неуспех на филма. В една сложна система от точки това е определящо обстоятелство, когато същия творец иска отново да вземе субсидия.
Какво представлява един кинофестивал? На пръв поглед отговорът е лесен: форум, на който се показват филми, които получават своята оценка от различни журита. Значи би трябвало филмите, които излизат наградени от някой фестивал, да са най-хубавите – все пак журитата се състоят от най-добрите кино-специалисти. Е точно там е проблемът! Филмите се оценяват от създатели и критици на киното, а това далеч не е представителна извадка от хората, които гледат филми. С годините постепенно фестивалите са се капсулирали в някаква общност, която има все по-малко допирни точки с общността на обикновените зрители. Показателно за това е че все по-често едни от най-награждаваните филми по големите фестивали са и сред най-големите зрителски провали. Защото  поставете се на мястото на член на фестивално жури: когато цял живот се занимаваш с кино е трудно да гледаш филми без да разсъждаваш наум над начина, по който са създадени. И затова в най-добрия случай наградените филми са впечатляващи експерименти с киноезика. А техните автори още на ниво замисъл и сценарий са насочили своите филми директно към професионалните журита, а не към зрителите.
Тук се връщаме на сравнението за кино-твореца като стриптийзьорка, която прави онова, което смята, че ще се хареса на журито. Помислете си само в какво щеше да се изроди изкуството да се събличаш, ако то се оценяваше само от стриптийзьори и тънки познавачи на стриптийза – вероятно накрая щеше да се стигне до някакви ужасяващи издевателства над човешкото тяло, отдалечени на светлинни години от първоначалната идея за еротика. И ето как порочният кръг се затваря. Субсидират се филми, които отиват на фестивали, където се оценяват само от кино-творци (настоящи и бъдещи потребители на същите тези субсидии), които по този начин задават тона на цялото европейско кино. Защото, ако можем с една дума да определим американското кино, ще ка
жем “комерсиално”. Но ако същото приложим към европейското, ще го наречем “трудносмилаемо”.
За да имат фестивалите някаква тежест отвъд тесните кино среди, в журитата трябва да има място за всякакви хора – така както се подбират съдебните заседатели в американската правосъдна система. Окей, ако искаме да подкрепим кино с по-висока културна стойност, можем спокойно да не слагаме в тях съвсем всякакви кретени. Но смятам, че до Тарантино на масата на журито в Кан съвсем адекватно биха стояли лекарка, полицай, архитект или градинар. Тази моя идея, разбира се, е прекалено хубава, за да стане реалност. Фестивалите са се превърнали в консервативни свърталища на кинотворци и те не биха допуснали в храма някакви си обикновени хора с обикновени професии. Но от това страда цялото европейско кино. А ние, като автори желаещи да снимат, все повече се превръщаме в екстравагантни стриптийзьори, на които никой доброволно няма да пъхне банкнота в гащите.
И какво сега ми остава на мен като създател на кино? Единият вариант е гордо да обърна гръб на тази порочна система и да не правя филми. Само че ми се снима, много ми се снима. Затова ще продължа да кандидатствам за субсидии, а всеки път, когато ги вземам, ще снимам филми. Но докато работя ще гледам да не забравям кои са членовете на моето жури – една лекарка, един полицай, един архитект, един градинар и една стриптийзьорка.


shosho - димитър коцев
Димитър Коцев – Шошо е писател и режисьор. Автор е на романите “Лора от сутрин до вечер” и “Скарида”. Режисьор е на сериала “Четвърта власт”, на игралните филми “Лора от сутрин до вечер” и “Баща ми, майка ми, сестра ми” (предстояща премиера март 2016г.), на късометражния “Шопинг” и на множество рекламни клипове, концерти и документални филми.
 [:]

1 Comment

  • Madlen
    Posted януари 1, 2016 4:36 pm 0Likes

    „Според изчисления, за да може една национална кинематография да оцелее, на нея й е необходимо население от поне шейсет милиона души.“ Това изречение леко ме обърква. Има се в предвид 6млн население активни посетители или като цяло 6млн хора население на дадена държава?

Leave a comment