[:bg]

“Гости в блога” е новата рубрика, в която искаме да се включват големи имена от различни сфери на дейност, които да споделят интереси, опит и мнение по актуални теми.

Предната статия от Шошо беше „Развращаване на киното“

Носталгия по киното

Като начало трябва да уточня, че в случая говорейки за “киното” нямам предвид филмовата индустрия като цяло, а самото кино – мястото, където хората ходят, за да гледат филми. Днес това се случва основно в мултиплексите из най-различни молове. А някога? Някога беше различно.
Повечето стари киносалони се намираха в центъра на града. Зрителите “слизаха до центъра” на кино, така както се слиза на театър. Днес немалко хора си спомнят с носталгия за “онези години” и представят в разказите си една идилична картина на общуване с филмите в интимна и културна среда. Кино “Витоша”, “Култура”, “Д. Благоев”, “Москва”… Ех, спомени! Беше толкова по-хубаво от днешните бездуховни мултиплекси по моловете. Онези салони бяха малки, уютни храмове на киното. Там духът се извисяваше по един различен начин, а докосването до филмите беше на съвсем друго интелектуално ниво…
Но чакайте! Така ли беше всъщност? Нека за миг поне да се абстрахираме от факта, че тогава всички са били по-млади и по-красиви, поне с двайсет години. Нека да погледнем истината в очите. Да видим дали носталгията би издържала на една по-внимателна проверка на фактите от онова идеализирано време. Ето как всъщност протичаше гледането на филм в един културен киносалон в центъра на града:
Купуваш си билетче за филма и се надяваш още поне девет души също да са си купили, защото иначе не пускат изобщо обявения филм. Ако билети са си купили осем души и ти великодушно обявиш, че ще си вземеш два билета само и само да има прожекция, касиерката ти казва “Така не може”. Знам, защото съм опитвал. Но днес късметът е с теб и се събира минималната необходима бройка. Влизаш в студена зала и оставаш облечен с палтото си, сякаш се готвиш да ловиш риба на заледено езеро. Всъщност ти предстои да гледаш чудесния филм “Бялото слънце на пустинята”, но за да се потопиш в жарката атмосфера на азиатската пустиня е важно да не обръщаш внимание на парата, която излиза от устата ти. В някои странни случаи пък салонът е отоплен до комфортната температура от 55 градуса по Целзий, защото шефът на залата не знае откъде се изключва парното. Все пак киното е държавно, тоест на всички, тоест на никой – на кой му пука!
бялото слънце на пустинята
В залата силно мирише на мухъл, но ти не се притесняваш, защото този аромат е познат, стар и културен. Докато сядаш върху седалката си, тя издава нещо средно между писък и стон. После целият ред се заклаща заплашително под тежестта на твоето тяло, но за късмет някакъв дебелак-киноман в далечния край на същия ред осигурява противотежест и не след дълго люлеенето утихва. Светлините угасват. Преди основния филм има кинопреглед. За тези, които не знаят, това е абсурдна кратка форма, която претендира да има едновременно художествена и пропагандна стойност, а единственото, на което се надяваш е в нея да е включен някой от великите псевдонаучни скечове на Джони Пенков. Кинопрегледът е дълъг горе-долу колкото рекламите в днешните кина и е също толкова дразнещ, но по някакъв си негов начин. Когато най-сетне той свърши, над касата на киното светва (ако има крушка) надпис “Основният филм е започнал” и касиерката вече има сладката власт да отсвири всеки следващ зрител, който иска да гледа филма. Но тези, които сме вътре, сме щастливи, защото започва нашата интимна среща с изкуството. Копието на филма е старо и некачествено – цветовете са бледи или направо неверни с оригинала, а отделните части се свързват една с друга с безмилостна жестокост: тъкмо да се целунат главните герои и рязък скок ни пренася към сцена, в която се карат. Но дори и пресни копия на нови филми изглеждат тъмни и леко разфокусирани, защото прожекционната техника е стара. А кой ще инвестира в по-съвременни технологии, когато при първата поява на отоплен и чист салон в близкия мол простите зрители през глава напускат този малък, уютен храм на седмото изкуство?
От онези салони излизахме вкочанени от студ или схванати от инструмента за мъчение, наречен кой знае защо “седалка”. Но бяхме щастливи, защото бяхме млади, а и други варианти за гледане на филми не съществуваха. Така си вървяха нещата, докато изведнъж не се появиха мултиплексите. И тогава всички започнахме да ходим там. Малките салони в центъра на града фалираха, защото няма кой да инвестира в празно кино. А на нас ни остана едната носталгия.
Припомних всичко това с идеята да не забравяме колко измамни могат да бъдат спомените. И за да не решите, че имам някакво специално черногледо отношение към миналото, следващия път ще споделя някои мои виждания за съвременните мултиплекси. И за тяхната предизвестена смърт.


Димитър Коцев – Шошо е писател и режисьор. Автор е на романите “Лора от сутрин до вечер” и “Скарида”. Режисьор е на сериала “Четвърта власт”, на игралните филми “Лора от сутрин до вечер” и “Баща ми, майка ми, сестра ми” (предстояща премиера март 2016г.), на късометражния “Шопинг” и на множество рекламни клипове, концерти и документални филми.[:]

Leave a comment